ЕВАНГЕЛИЕ НА....?
След това, бях много изненадан, като установих, че от първи до втори век много други евангелия са съществували “покрай” канона на Новия Завет. Ето само някои от тях: Евангелието на Евреите, Евангелието на Египтяните, Евангелието на Петър. Новият Завет споменава за съществуването на тези евангелия. Евангелието на св. Лука започва така:"Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития, както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото, то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле "(Лука 1:1-3). По времето, когато Лука е писал това, Евангелието на Матей и Марк са били единствените каноническите евангелия. В крайна сметка, освен четирите Евангелия, всички останали са били изключени от канона на Новия завет. В онези ранни години на християнството е имало дори някои спорове по отношение на четирите Евангелия. Повечето от християните от Мала Азия, са използвани предимно Евангелието на Йоан, а не от Евангелието на Матей, Марко и Лука. Въз основа на описанието на Христовите Страдания, които се съдържат в Евангелието на Йоан, по-голямата част от християните в Мала Азия празнували Пасха в ден, различен от този на християните в Рим. Римските християни пък не приемали напълно Евангелието от Иоан и вместо това използвали други евангелия. Западната църква за известно време се поколебала дали да приеме Евангелието от Иоан, защото гностиците, еретици го използвани заедно с техните "тайни евангелия." Други дискусии са възникнали по въпроса дали да има отделни евангелия или да се съберат съществуващите в едно общо евангелие. През втори век, Татиан, ученик на Иустин мъченик, издадал отделно сборно съ гласувано Евангелие, наричано Диатесарон. Сирийскиата църква използвала това комплексно евангелие през втори, трети и четвърти век, и при това, не приемала всички четири Евангелия. Това продължило до пети век. Освен това игнорирала за известно време Посланията на Иоанна, 2 Петра, и Книгата Откровение. В канона на Новия Завет Климент Александрийски включва и "евангелието" на Евреите. Това се приело в Църквата на Египет. Освен това в Сирийската църква смятали, че апостолско произхождение имат: Първото Послание на Климент (Епископ Римски), Послание на Варнава, Проповедта на Петър, Откровението на Петър, Дидах, Протоевангелието на Иаков, Деянията на Иоанн, Деянията на Павел, и Пастир Ерм (към която книга се придържали с особено благоволение). Мъченик Ириней (II в.), епископ на Лион, включил Откровението на Петър в своя канон.
ДРУГИ СПОРНИ КНИГИ
Моята любима книга на Новия Завет, Послание към Евреите, е била явно изключена от Западната църква в различни списъци на канона през втори, трети и четвърти век. Най-вече заради благотворното влияние на бл.Августин при провеждането на Северно-африканските събори, посланието бива окончателно прието на Запад към края на четвърти век. От друга страна, Откровението на Иоан, известно като Апокалипсис, написано от апостол Иоан, не е прието в източната част на Църквата в продължение на няколко века. Сред Източните авторитети, които отхвърлят тази книга са: Дионисий Александрийски (III в.), Евсевий (III в.), Кирил Йерусалимски (IV в.), Лаодикия Събор (IV в.), Иоан Златоуст (IV в.), Теодор Мопсуестский (IV сто.) и Теодорит (V в.). Също така, при първия превод на сирийски и арменски език на Новия завет тази книга отпада. Много гръцки ръкописи на Новия Завет писани преди девети век не съдържат Апокалипсиса, а книгата не се използва в литургичната практика в Православната Църква и до днес. Атанасий подкрепя включването на Апокалипсиса и преди всичко благодарение на неговото влияние книгата е била включена в канона на Новия Завет на Изток. В ранната Църква изглежда се прави вътрешен компромис по отношение на Апокалипсиса и Послание към Евреите. На Изток са изключили Апокалипсис от канона, а Западът е направил така с Послание към Евреите. Накрая, всяка от двете страни се съгласява да приеме за обсъждане книгата на другата страна. През шестнадесети век баща на протестантската Реформация, Мартин Лутър твърди, че книгите на Новия Завет трябва да бъдат "класифицирани” (в зависимост от степента на боговдъхновенност) и че някои са по-вдъхновени от други (което представлява обособяването на канон вътре в канона). Лутър определя второ ниво на Посланието към Евреите, Иаков и Иуда, и Откровение, като ги поставя в края на своя превод на Новия Завет. Дайте си сметка, че човекът, който ни казва, Sola Scriptura (Само Писанието) приема, че има властта да редактира писменото Слово на Бога!
НОВИЯТ ЗАВЕТ СЪЗРЯВА
Бях особено заинтересован от откриването на най-стария озаконен списък на Новия завет. Според мнозина това е канона Мураторий датиращ от края на втори век. В него са изключени посланията към Евреите, на Иаков и двете послания на Петър, но включват Апокалипсиса на Петър и книгата Премъдрост Соломонова. Около 170 години след смъртта и Възкресението на Христа за пръв път виждаме терминът "Нов Завет" използван от Тертулиан. Ориген, който е живял в трети век, се счита от много изследователи като първия систематичен теолог (макар той често прави грешки в теологичните въпроси). Той поставя под въпрос автентичността на посланията 2 Петър и 2 Иоан. Той също ни казва, въз основа на многобройните си пътувания, че има църкви, които отказвали да използват послание 2 Тимотей, заради стих -2 Тимотей 3:8, позоваващ се на недстоверни източници. Посланието на Иуда е също така, разглеждано с някои съмнения, тъй като включва един цитат от недостоверна книга- Успението на Моисей, също така, достояние на еврейската устна традиция (вж. Иуда 9). Преминавайки към четвърти век открих, че Евсевий, епископ на Кесария и основоположник на историята църквата, включва в списъка със спорни книги: Иаков, Иуда, 2 Петрово, 2 и 3 Иоан. Откровението на Иоан, той напълно отхвърля. Синайския кодекс е най-старият пълен ръкопис на Новия завет, който имаме днес.Открит е в православния манастир Света Екатерина на планината Синай. Датира от четвърти век, и съдържа всички книги, които имаме в днешния Нов Завет, но също така включва Посланието на Варнава и Пастир Ерм. През четвърти век император Константин е бил разстроен от противоречието между християни и ариани за божествеността на Христос. Тъй като Новия Завет все още не е ясно дефиниран, той изисква окончателното решение и завършването на канона на Новия Завет и се надява това да помогне за разрешаване на конфликта и да доведе до религиозно единство в разединената империя. Въпреки това, дори и в пети век в Александрия кодекса включвал 1-во и 2-ро писмо на Климент Римски, което показва, че дискусиите по канона все още не са завършили. КОЙ Е РЕШИЛ? Постепенно църквата започва да различава, кои Писания са точно апостолски и кои не са. Това е една дълга битка, продължила няколко века. Църквата се е събирала няколко пъти, за да реши този проблем. Съборите са се опитвали да обявят общото становище на Църквата и да осъществят консенсус във вярата, традицията и практиката, съществуващи вече в поместните църкви. Сред многото Събори през първите четири века, два от тях са от особено значение: (1) Лаодикийския Събор през 363г. - първият Събор, на който ясно са изброени каноническите книги, съществуващи в Стария и Новия Завет, с изключение на Апокалипсиса на св. Иоан. На него се заявява, че само каноничните книги, които са в този списък трябва да се четат в църквата. Неговите решения са били широко приети в Източната Църква. (2) Трети Картагенски Събор, който се състои в Северна Африка около 397г. На този Събор, присъства бл. Августин и предлага пълен списък на каноничните книги на Стария и Нов Завет. Двадесет и седемте книги на Новия Завет са били приети като канонични. Съборът също така решава тези книги да се четат в Църквата като Божествено Писание и изключва всички останали. Този съвет е общоприет като авторитетен и на Запад.
СПУКВАНЕТО НА МЕХУРА
Доколкото все повече се задълбочавах в моето изследване на историята на Новия Завет, започнах да виждам как предишните ми погрешни схващания се унищожават едно след друго. Вече беше ясно, че Новия Завет се състои от двадесет и седем отделни книги, разбира се, вдъхновени от Бог, но писмено съставени от хора. Нищо не може да ми разклати това предложение. Също така беше ясно, че тази работа не е била проведена от хора, работещи в изолация, но се дължи на колективните усилия, на цялото Тяло Христово- Църквата. Това осмисляне ме накара да се справя с други два въпроса, които ме вълнуваха по-рано: (1) участието на човешия фактор в написването на Писанието, и (2) авторитета на Църквата.